Замисли се най-накрая човече, така ли искаш да живееш, това ли наричаш живот?
Къде останаха мечтите ти? Къде отиде красотата? Остана ли нещо на този свят, което да е абсолютно чисто? Мечтаеше за велики дела и всеобщо щастие, за Възраждане на един добър народ… сега си заобиколен от интриги, от дребни неща с големи последствия, неща които те тровят всеки ден повече от проклетите цигари… Колко сме глупави, можехме да живеем в рай, а сами се закопахме в тази тиня, която ни поглъща докато не умрем.
А какво стана с любовта? Защо тя беше толкова красива, докато все още беше дете? Защо после реалността трябваше да изкриви всичко? От мечтател и идеалист стана „реалист” – гнусна дума. Ние ли създадохме тази реалност, която погубва човека в хората? От личност се превърна във функция и компетенции!!! Добре ли ти е сега? Наслаждаваш ли се на успеха, нещастнико?
А какво направи с това, което най-много те радваше и успокояваше? Спомняш ли си кое е то изобщо? Спомняш си – загърби го. То не си спомня вече за теб, защото си преходен, а то си стои там – дълговечно, но сега бързо умиращо. Забрави ли клетвата си пред него, мизернико?
Явно в теб е останало нещо… Докога ще го задушаваш? За колко силен се мислиш, че да живееш така? Щастлив си да, но и нещастен! Пресегни се към последната си възможност, ти можеш да твориш красота, светлина, можеш да живееш в щастие, да обичаш чисто… нали за това живееше преди? Или и това забрави?
Скорошни коментари