Вече много пъти изпитах това чувство.
Да държиш презентация пред много хора е изключително изтощаващо. Адреналинът ти се покачва, искаш да кажеш толкова много неща, а имаш толкова малко време.
Винаги съм доволен след края, все се получава някак естествено, свързано. И нито една презентация не прилича на предишната. Опитвам се да наложа контрол, но след 2-рата минута почвам да говоря някак неосъзнато, почти подсъзнателно. Имаш чувството, че материята те води, а не, че ти я представяш.

След края на събитието приповдигнатото настроение изчезва. Тогава се изморявам, имам нужда от кафе, кола, най-често ги смесвам.

Приключи още един презентаторски ден, в продължение на 5 часа се гледах със 70 човека, 30 минути говорих аз, другото време беше за различни колеги и малко учители.

Дадох максималното, сега е време за почивка!
Лека нощ!

– По-силна ли е тъмната страна?

- Не… не… не. Само по-бърза, по-лесна, по-изкусителна.

Тъмната страна… на живота! Омразата, раздразнението, агресията, с които се сблъскваме всеки ден. Толкова е лесно… хората са мрачни, държат се остро. Пътуваш в трамвая и недоспали очи те гледат накриво. И ти се дразниш, някак естествено е. Слизаш от трамвая и същите хора ходят забързано, блъскат се в теб и цъкат агресивно. И част от това попива в теб.

Но след малко минава човек, който като че ли не бърза толкова. Задържа ти погледа, защото се откроява много от хората, обвити в ежедневната си сива мъгла. Той явно не се притеснява, че закъснява за някъде. Най-вероятно не го интересува, нещо по-важно е обгърнало цялото му внимание. Просто си ходи към теб, гледа към земята и лекичко се усмихва. Странна чистота има в тази усмивка, непринудена е, не се съобразява с обстановката, обкръжението, съществува сама за себе си… и за човека, който я носи. Явно е щастлив от нещо, спомня си за минал прекрасен момент.

Това е мигът, в който усещаш нещо друго. Тази усмивка те кара инстинктивно да си спомниш за светлия поглед на любимата, за приятелите, които са до теб. Собствените ти щастливи дни се връщат пред очите ти и изведнъж забелязваш, че действително е пролет. Няколко секунди унес, а след тях една скромна, фина топлина се появява близо до сърцето ти. Толкова хора подмина днес и от тях взе по малко мрак. Само един щастлив човек ти трябваше да видиш и пак излезе на светло.

Как изглеждаше човека? Не знаеш, не забеляза, няма значение… Важна е само красотата в собствения ти живот, за която една откровена, замислена усмивка успя да ти напомни.

Вече стигаш до работата си. Днес за пръв път от няколко дни си бодър от сутринта. Знаеш, че принципно тягостните чувства те изпиват, смазват те и нямаш сили да живееш, както би искал. А вече усещаш, че малкото щастие тази сутрин ще ти даде необходимите сили за един хубав, пълноценен ден. Иначе е толкова лесно да бъдеш мрачен…

P.S.  За снимката:

„Balance of Good & Evil“
Photo Retouching
by Calvin Brewer Jr.

„I found a copy of this and decided to clean it up.  Not sure who painted it, but they did a wonderful job.  My favorite painting.„           http://www.wykedgrin.com/html/goodevil.htm

Тук намерих „Третата вълна“ на Тофлър.

http://www.gumer.info/authors.php?name=%D2%EE%F4%F4%EB%E5%F0+%DD 

 Има и други негови книги, както и много други по различни теми. Е, на руски са…. но стават за четене, когато нямам много работа. Ще се опитам да намеря и на английски.

 Замисли се най-накрая човече, така ли искаш да живееш, това ли наричаш живот?   

 Къде останаха мечтите ти? Къде отиде красотата? Остана ли нещо на този свят, което да е абсолютно чисто? Мечтаеше за велики дела и всеобщо щастие, за Възраждане на един добър народ… сега си заобиколен от интриги, от дребни неща с големи последствия, неща които те тровят всеки ден повече от проклетите цигари… Колко сме глупави, можехме да живеем в рай, а сами се закопахме в тази тиня, която ни поглъща докато не умрем. 

 А какво стана с любовта? Защо тя беше толкова красива, докато все още беше дете? Защо после реалността трябваше да изкриви всичко? От мечтател и идеалист стана „реалист” – гнусна дума. Ние ли създадохме тази реалност, която погубва човека в хората? От личност се превърна във функция и компетенции!!! Добре ли ти е сега? Наслаждаваш ли се на успеха, нещастнико?  

 А какво направи с това, което най-много те радваше и успокояваше? Спомняш ли си кое е то изобщо? Спомняш си – загърби го. То не си спомня вече за теб, защото си преходен, а то си стои там – дълговечно, но сега бързо умиращо. Забрави ли клетвата си пред него, мизернико?  

 Явно в теб е останало нещо… Докога ще го задушаваш? За колко силен се мислиш, че да живееш така? Щастлив си да, но и нещастен! Пресегни се към последната си възможност, ти можеш да твориш красота, светлина, можеш да живееш в щастие, да обичаш чисто… нали за това живееше преди? Или и това забрави?

Икономиката през 2008 видяна така: http://www.capital.bg/show.php?storyid=410342 

и така…… http://dnes.dir.bg/2007/12/20/news2468175.html 

Вижте и коментарите под двете статии….

Малко си запуснах този блог… отдавна не съм писал, пиша си в другия… сега искам да поработя малко върху този – да сменя заглавието, да му променя вида. Това ще стане скоро…

След Националния семинар във Велико Търново, който не виждам смисъл да описвам, тъй като нямах време за лични наблюдения, нашият отдел беше помолен да организира семинар и в Нова Загора. Фактът, че събитието беше организирано „отдолу-нагоре” и самото училище събра учители от други учебни заведения и дори от някои околни села, промени нашия подход. Всичко мина максимално добре, презентациите бяха по-скоро диалог, отговоряне на въпроси и задаване на нови, а не изнасяне на лекция. Какво видях и разбрах за Нова Загора от директора на училището:

Основен проблем за града е липсата на икономика. Това не пречеше на нашия хотел да има най-големите бани в стаите, които някога съм виждал. Горе- долу, колкото хола вкъщи. Естествено следва и вторият основен проблем- обезлюдяването. Бяхме в начално училище, което може и да не съществува след 5-6 години, ако демографското развитие не се промени. Въпреки това, никъде не съм виждал по-чисто и красиво място. Прекрасно оформени градини (от самите учители и ученици в час по „природата и човека”) и невероятно красиво изрисувани стени в класните стаи (от учител-художник, с финансовата помощ на родителите). Училището беше много-много-много малко, но имаше рампа за инвалиди (заради едно дете с увреждания). Срещу входа имаше мозаечно пано на Паисий Хилендарски, а по коридорите имаше толкова много растения, че беше чисто удоволствие да ходиш по тях. (Е, ако си се запътил към час, а нямаш домашно може и да не е толкова приятно. J) Като цяло останах с много силно възрожденско усещане. Но защо всичко трябва да става само с лични жертви? Липсата на финансиране и мизерното заплащане на учителите е потресаващо дори и само като слушаш за протестите им по новините. Но когато се сблъскаш с техните надежди и труда на живота им, когато видиш гореописаното лице в лице и знаеш, че то може и да не съществува след 5-6 години… няма думи, които да опишат това чувство!

След като пристигнахме в Нова Загора и разопаковахме оборудването, посетихме и Сливен, за да се видим с братовчедките на колегата. После се видяхме и с половината му рода, но… това е друг въпрос! Първо впечатление- хората са не само много красиви, но и много добре облечени и нагласени и… всичко! Просто няма база за сравнение със София. (Извинете съграждани, наистина има и изключения. J) Явно ние не обръщаме ЧАК такова внимание на външния вид. В течение на разговора с братовчедките се появи пак основният проблем- липсата на икономика. Те споделиха и доста тревожни неща, че общо взето всяко второ момиче предлага платена любов, а пък мъжете им сводничат… Нещо, което според тях важало и за Ямбол. За пръв път го чувам, но начинът, по който го казаха… Нямам представа дали това е истина, но ако някой от вас е по-запознат, може да пише тук и да разкаже по-точно. Ако е така… жалко!!! Красота, обвита с тъга!!!

След топло балканско посрещане от споменатата вече рода (с домашна българска ракия и сръбска музика J ) се върнахме към Нова Загора, за да се подготвим за предстоящия и описан по-горе семинар. Ние пак ще се върнем в Нова Загора, пак по покана на местните учители, но вече за съвсем друга програма и на друго място… Това ще е след около 6 месеца. Искрено се надявам дотогава да има положителна промяна, хората там го заслужават!

Наложи ми се по служебни причини да замина за Брюксел! Там събрах доста впечатления – лични и служебни, като сега ще опиша личните, а за другите ще очаквам потвърждение в практиката си, за да не Ви развалям представите за Европа и начина, по който функционира, на базата само на една визита!

Първото ми впечатление още от летището беше, че около мен има изключително много мюсюлмани- цели семейства – жените със забрадките,  много мъже с тюрбани. През целия си живот не бях виждал толкова много мюсюлмани наведнъж. Лошо няма – интеркултурна Европа!

След това взехме влака до центъра на града. Видях инфраструктура, която ме порази. Толкова много пари бяха изляти в съоръженията покрай жп-линията и самите влакове бяха толкова модерни, удобни и т.н. всичко хубаво, че започнах да си мисля на какво се крепи икономиката на Белгия! 

Слязохме от влака и минахме през гарата. Излязохме от нея и… не можах да повярвам колко е мръсно навсякъде!!! Колегата ми каза: „Спокойно само тук е толкова мизерно!“. Жалко, че не се оказа така. Не съм видял как е цял Брюксел, но доста време прекарахме по центъра му. Е, мога да кажа, че си беше доста по-мръсно от София – навсякъде по пътя имаше хвърлени фасове (много), дъвки, салфетки и други хартийки, разни чашки и т.н. Наистина мизерно! Това беше навсякъде, където отидохме! И на този фон имаше много невероятни сгради. Огромни, скъпи - модерни или класически. Не можах да откъсна поглед от някои от тях, наистина са поразителни!

Движението по улиците беше много добре организирано, по кръстовищата имаше златисти обелискчета, които светеха през нощта! Самите шофьори си бяха… знаете, европейци.

На следващия ден имах възможността да вървя по нещо като нашата Пиротска Е, там се уверих, че една трета от хората в Брюксел са мюсюлмани. Човек си ходи по улицата и вижда навсякъде само забрадки и фереджета. По много, ходят си заедно! Като казвам много и навсякъде имам предвид МНОГО и НАВСЯКЪДЕ!!!!!! Накъдето и да се обърнеш- те са там, раминават се с теб, гледат по витрините, извеждат децата. Зави ми се свят от цветове (забравих да кажа- нямаше много с черни фереджета, бяха по-скоро бели, зелени, май някакви червеникави, някакви шарени и така…) Културен шок. Другата една трета са негри. А с колегата се шегувахме, че последната трета от хората, които видяхме са туристи и хора в командировка като нас!

Нямах възможност да видя още много, но определено забелязах просяците по улиците им. Видях три вида: чистите бели просяци бяха доста по-добре облечени от мен и много спретнати- просто си седяха на земята с чашка до тях и надпис на френски върху откъснат картон; мръсните бели просяци бяха по-скоро мъже, с наболи бради и мръсни дрехи. Те бяха малко по-настойчиви; и последно мюсюлманите просяци- предимно жени, разчитаха на друга визия. Бяха в избеляло черно разкъсано и увито около тях. Те просто стояха с наклонена настрани или наведена глава и мълчаха като първия тип.

След това се потопих в работните срещи и Брюксел се сведе до хотела и Министерството на образованието на френската общност. След известно време ще описвам служебните си впечатления, но началникът ми каза, че и той ги споделя, а ако е така, значи чуваме и учим разни митове за Европа, които едва ли са в наша полза.

Върнах се от Троян. Там беше страхотно- джакузи, басейни, фитнес и малко самоорганизирани дискотеки бяха развлечението ни след цял ден обучения по презентационни умения, етикет и бизнес протокол, антикорупция и др. такива весели нещица!

Последният ден ми се наложи да тръгвам сам към София с най-ранния автобус и така в 05:30 вече излизах от хотела… После се оказа, че повода за тръгването ми отпада и така то е било безсмислено, а пропуснах да видя и Троянския манастир. Само дадох 9 лв. за билет до София и после още 7 за такси до вкъщи. Какво да се прави- съдба!

Изчезнах за известно време… Просто за малко се отделих от цивилизацията. Е, не досега, но чак сега намирам време и желание да пиша в блога.

Три дни бях на Витоша с един специален човек по един много-много-много (3 пъти „много“) специален повод. Колко много красота, колко много спокойствие… отдавна не е минавало толкова време наведнъж без да изпитам нито едно лошо чувство. Беше върховно там горе. Бяхме на „Зведица“, но и ходихме много- единият от трите дена си направихме 7-часов преход. 

Гледките бяха невероятни. Снимахме доста неща, които ще кача в блога си. За жалост най-красивите, които видяхме не успяхме да снимаме… съдба! Но и повод да се качим пак! Може и да не е там, но някъде горе…

Връщането тук беше като събуждане……. когато човек отново поема по безкрайно познатия път след един много красив сън- тридневен и двунощен!